Змейново любе
Плахи звездици в небе потъмняха; рано без време петлите пропяха… В село се късни прибират жътварки. Хубава Яна припират другарки: „Яно, каква е таз твоя промяна? Весела беше за час и засмяна — що е че ходиш тъй грижна, неволна? Нещо потайно не би да си болна?“ — Болна съм, дружки, зла болест ме бие, лазят ме тръпки, свеста ми се вие, вихър се кани, а прязнощ е тъмна… Кой знай до утре ще ли да осъмна! Ясния месец зад облак потъна; въхър налетя, дървета прегъна… Яна низ пътя се бъхти, превива; като веда е — ни мъртва, ни жива. Около нея в почуди жътварки; хубава Яна припират другарки: „Яно, що ходиш, що кършиш ръцете? Де ти е памет? Що е на сърце ти?“ — Свива се сърце и памет се губи… Дружки, неверници, змейно ме люби. Пусти остали вси билки чемерни. Ох, не напусто са облаци черни! — Лавнаха псета далеко по двори, тъмното небо се надве разтвори — и стреловита светкавица блясна; от невиделица трясък се трясна. С трясък рой налетяха стихии: змееве, змеици с златни кочии — цялата рода на змея Огняна, сбрана на сватба по хубава Яна. Свиха, извиха — на вис полетяха. Миг само плахи жътварки съзряха, хубава Яна с незнайно си любе как се зад облаци тъмни загуби.