Поет

Пенчо Славейков

С оръжие в ръка бе заловен
той на Балкана и пред съд доведен.
Последен изпит беше него ден,
и неговия отговор последен.

„Вий питате какъв съм! Втори път,
чесъм поет ви вече отговарям.
Защо въстанах? — казах пред съдът,
но питате и аз ви пак повтарям:

Обичам аз полето, сладкий дъх
на неговите рожбици, цветята —
и привечер кога ги милва лъх,
и сутринта окъпани в росата.

Щом цъфнеха напролет те, при тях
от юг им птички идваха на гости.
Аз от дете с тез птички другарях,
че дивни бяха песните им прости.

Свободни песни… не като онез,
каквито ази пеях — и каквито
сте и от други чували до днес;
то бяха песни от сърце честито —

сърце свободно, сгряно от лучът
на божието животворно слънце,
и во което песните растът,
като в поле посеяното зрънце.

Такова слънце в моето сърце
не грееше: — то в мрачина бе клето…
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.

Та песните, които то роди,
на радост рожби, радости да сеят.
Поета — тъй небото отреди —
да пей, свободни птички както пеят…“

* * *

Присъдата бе смърт. На другий ден,
преди зори, обесиха поета.
Ръмеше дъжд и вятъра студен
като въздишка стенеше в полето.

И неми бяха влажните листа
там на липата, дето той издъхна…
Откакто на бесило стана тя,
там песента на птичките заглъхна.