Харамии – 1
Отдавна гората слана ослани, ей късна веч есен придоде; мъгливи, невесели дойдоха дни — я свивай байрака, войводо! Низ тъмни усои доволно е веч немили-недраги що бродим; полята ни родни са мощне далеч — време е назад да си ходим. Не ни проработи туй лято честта, че лоша сме среща имали… Пролетес ний бехме най-силната чета, а най сме малцина остали. По тъмни усои, по голи скали мнозина куршума завари — и ръфат месата им хищни орли, я вълци, юнашки другари. А дома за тях е прехвръкнала вест… Когато се тамо вестиме, тъжовните майки в горката им чест сам бог знае как ще тешиме. Отдавна веч техните бели власи е черна чембера обвила, и люта тъга им сърцето коси… Чест майчина — чест е немила. Бащите ни в тъмни тъмници лежат, кой знае какво са те стали; у турците роби, неволи търпят жени и дечица ни мали. А ний като вълци по нощния мрак немили, недраги все бродим… Войводо, я свивай ти кървав байрак, време е назад да си ходим!