Чумави

Пенчо Славейков

Една е у майка, на братя седмина,
  Петкана девойка напета,
и дойдоха нея да искат Загорци
  през девет села от десето.

Босилко Радойкин, най-личен Загорец,
  допратил е китени свати;
Петкани невян и огърлица бисер,
  а майци й похти с позлати.

Шестима я братя не вричат, далеко —
  и майка сама не пристава…
Най-малък брат Лазар, един само склонен,
  потихом ги тъй увещава:

„Не връщайте, майко: такъва късмет се
  не всякога пада на сгода;
Босилко е личен и ударен момък,
  из първи от първа е рода.

Дали му се лесно доброто намира,
  доброто и харното име?
За връщане лесно — но вижте отпосле
  сами да не се пишманиме.

Далеко бил уж — това да е грижа!
  Та ние сме братя седмина;
наред по веднъж да й идем на гости —
  и седем са пъти в година!“

Полъга се стара Петканина майка,
  несговорни братя склониха.
Неделя бе днеска, през горна неделя
  Петкана девойка жениха…

И дома се върнаха весели братя
  от сестрина сватба в Загоре:
но щом сете върнаха, черната чума
  сполетя ги в бащино дворе.

И всички тя в гроба без време отвлече,
  сал стара им майка пожали —
да има гробове им кой да спохожда,
  свещица за мъртви да пали.

Осъмваше утром горката им майка
  и вечер замръкваше тамо,
от гроб на гроб ходи, нарича и плаче —
  ден минва в наричане само.

Гробове им черни реди и полива,
  обкича с босил и върбина.
И само отминва Лазаря гроба,
  и Лазаря люто проклина:

„О, бог да даде нестопен да останеш!
  Дух бродник духът ти да стане…
Че ти ме подстори, без време да женим
  в далечно Загоре Петкана.

Та няма днес кой в непосилна неволя
  тъга от сърце да развърне…
О, милост за тебе от бога да няма,
  лице той от теб да отвърне!“

И Лазарю вече докрай се додея
  от майчини клетви зловоли,
от майчини думи и тежки и грозни…
  И той се на бога примоли:

„О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават
  по-грозни, горчиви наветви,
и сякаше змии се впиват дълбоко
  в сърцето ми майчини клетви.

Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,
  кон добър от дървено ложе,
ошел бих, довел бих от пусто Загоре,
  Петкана при майка си, боже!“

И стори се чудо — чу господ молбата
  и тесния гроб се разтвори.
И яхна си Лазар припряната коня —
  потегли направо в Загоре.

Премина край девет села и отби се
  в десетото, Каменна Чука,
там право се спря на Петканини порти
  и тихо на порти почука.

„Стани, поемни от ръцете ми плоска
  и хайде со мене Петкано,
че седем сме сватби подигнали — дойдох
  на весели сватби с покана!“

Излезе Петкана, та брата посрещна,
  ръка му цалуна, и тръпна,
подникна го мълком под вежди и тъй му
  сподавени думи пошъпна.

„Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете
  и образа синкав, подпухнал?
Болял ли си болест невярна, че тъй ти
  миришеш на пръст, на подмухнал?“

„От болест не ще е… Но къщи сме седем
  подигнали, сестро, туй лято;
на пръст аз доганям, че ред ми се падна
  самси да префърлям земята.“

Петкана се върна, стъкми, премени се
  со нова за сватба премяна —
и тръгнаха. Ето, откакто на път са,
  ден мина и други настана.

Ей майчино село далеч се съзира;
  през валог навлизат в лозята;
в почуда озърна се плахо Петкана
  и с думи изви се към брата:

„Мина виноберма и всички лозя са
  обрани и вече прибрани,
а нашите, братко, какво още чакат?
  Виж, ронят ги черните врани!“

„Лозята ги дадохме ние пролетес
  на изпол, че много ни бяха;
неволя слетя изполци другоселци —
  лозята небрани остаха!“

Ей дойдоха близо до самото село;
  край село широки ливади.
И още по-плахо, изново се брату
  Петкана тогава обади:

„Веч късна е есен, коситба се мина,
  вей острия вятър есенни.
Прибрани са хорски ливади — защо ли
  сал наште стоят некосени?“

„Пролетес отидоха в Добруджа пуста
  вси братя на кяр цялолетен —
самси не можах да сколасам навреме,
  от болест невярна сполетен.“

„А къщите как ги сколасахте?“ Лазар
  наведе посърнало чело:
„За къщите, сестро, не питай: ще видиш,
  когато пристигнеме в село!“

Вървят те през селото… И смаяни люде
  изглеждат ги в страх мълчеливо —
и бягат… Настръхнали псета по двори
  баучат и грозно, и диво.

Ей старата църква само посред село,
  со бял зид висок обградена;
изтракаха порти — излезе стария
  со черен чембер прибрадена.

Пристъпи през прага и очи подигна,
  но смръзната тамо застана —
юздата изпусна неволно и в ужас
  към брата възви се Петкана.

Но зърна пред нея как той се превърна
  на чад — и невидим изчезна…
Кат гръмната мигом в почуди, Петкана
  не сети от коня как слезна.

Към майката щерка, към щерката майка
  се спуснаха виком веднага —
со плач сете живи пригърнаха двете;
  и паднаха мъртви пред прага.