Евгений Онегин 01 42
Как често в късна доба лете, когато без луна, звезди, бе светло над Нева небето, край огледалните води стояхме двама замечтани! Предишни спомнили романи, предишна спомнили любов, опивахме се в порив нов от ласкавата нощ смълчана на лятото… И както сън пренася млад затворник вън, в гора, от слънцето огряна, и нас ни водеше мечта в началото на младостта.
translated by: Димитър Хр. Петричев